Копита в стъпките на Ботевата чета

Една черда изпосталели добичета измиха срама от лицето на задремалите човеци

Една черда изпосталял добитък крачи морно от Търнава към Враца с надеждата да стигне до жълтите павета. Покрай тях се суетят неколцина пастири, предхожда ги полицейска пилотка. Копитата потракват по недружелюбния, грапав асфалт. Историците познават този маршрут като "път на Ботевата чета". Той тръгва от Козлодуй, където сега е полузатворената ядрена централа, до Враца, където стърчат угасналите комини на "Химко". Двойно символичен маршрут. Помежду тях са тъжните, опушени села на Северозападнала България.

Покрай шосето тук-там се виждат запуснати каменно-бетонни монументи, от времето, когато децата все още се възпитаваха в любов към родната история. Обраслата в трева мраморна глава на Поета наблюдава шествието отвъд канавката. Крайпътната скулпура от години гледа само транзитно преминаващите автомобили и ТИР-ове, рядко я навестяват хора, та затова й е интересно.

Зад добитъка се образуват малки тромбози в трафика. Хората са в неловката ситуация да наблюдават засрамено бунта на животните. Реакциите им са различни. Мнозина подкрепят с вдигнати палци протеста на фермерите, колеги по пътя им дават приют и фураж. Повечето граждани съчувстват мълком. Безучастното съпричастие е свойствено за българите. Луди са само кравите. Мнозина бързат по свои дела и се изнервят от смущенията по пътя. Преди сто тридесет и две години било почти същото: затворени порти, мнителни погледи и апатия, тук-там по някое спорадично "ура". С една многозначителна подробност: четниците били хора! Сега човеци са само воеводите, а бунтовници са животните: юници, телета с четящи се ребра, все доблестни четириноги.

Апатията поразила душата на Ботев и четата, когато по пътя до "юнашката" Враца комай никой не излязъл да ги подкрепи. Гоненията от башибозушките потери и предателствата сторили останалото. Този път гоненията почнаха от местното ХЕИ, подеха ги пътните стражари, а самите воеводи не крият намерението си да извършат принудително "предателство" спрямо четириногите "четници" като ги зарежат насред София на произвола на властта. "Кравите не ядат обещания", каза водачът им. Да бяха избиратели - да ги излъжеш, ама не са. Стопаните са хора отговорни и сърцати, щом са се захванали да въртят неблагодарния си бизнес, затова едва ли ще зарежат добичетата си. Но кой би се наел да припише тия качества на българския политик? Затова нищо не гарантира, че някой в София ще ги чуе. Опозицията внесе вот на недоверие, мнозинството се стяга за епична отбрана. Мирисът на оборски тор не приляга на такава историческа драма.

Когато хората се докарат до скотове, революцията остава за добитъка. Ето ги, едно, че две, че три... чаткат бавно с копита по славния път на борбата срещу беззаконието, което гнети и тях, и нас. Упорито тътрят изпосталелите си туловища към безсърдечната столица. Това е техният яростен протест срещу кожодерските цени на изкупвачи, прекупвачи и прочее тарикати. Срещу разните там преговарящи в процеса на европейската ни интеграция, все отбор патриоти, дето душа дават за наука, за свобода, но не своята душа, братя, а душата на народа. Влачи се символичният керван на кротките добичета като жива присъда над комисарите, затваряли глави и мътили мозъци, а в крайна сметка договорили безнадеждно ниската субсидия за производство на мляко, която обрича отрасъла на гибел.

Да са ни живи и здрави тия доблестни внуци на Белчо и Сивушка задето отстояват националната гордост /киселото мляко!/ и отсрамват потъналите във вековна дрямка потомци на Ботйова. Впрочем те комай не са се събуждали от ония тревожни дни на 1876-та, когато четата поема към гибелния връх Волът. Няма ги и сега. Добичетата са сами по асфалтовия път към достойнството. Човеците отдавна престанаха да вирят рога. Натъпкани в панелните градски комплекси, те рядко си задават въпроса откъде идва млякото за закуска на техните деца. Даже престанаха да го наричат така. Сега е модно да се пие йогурт.

Обречен изглежда този тъжен животински поход в неравната битка с чиновническото бездушие на министри и канцеларски писарушки. Да се пита човек къде е по-голямо вговедяването - в обора или по коридорите на властта.

Поклон вам, храбри четириноги герои!

"... А Сивушка и Белчо спокойно и безстрастно гледаха с тъжните си очи и дишаха тежко. От устата на Сивушка капеше пяна. Тя погледна белия си другар, погледна стопанина си и наведе жално глава..."