Галя Горанова

Фиксидеите на политиците

Сидеров живее в нещо средно между трилър и филм на ужасите, Костов болезнено фиксиран върху раздора си с Петър Стоянов, а Доган - в стремеж да теоретизира собствената си политика

Понякога фиксидеята е истинският мотор на една политическа кариера. Друг път уж невинна реплика или случка с времето се оказват жалон в нечия политическа биография и фиксират всички емоции на въпросния политик. За добро или за зло обаче, в сгъстения въздух на прехода мнозина български политици развиха нещо като кесонна болест: бързото възкачване и сриване по стълбичката на обществената йерархия ги замая и едни започнаха да получават видения, а други, подобно на нощни пеперуди, да кръжат до безкрай около мъждивата светлина на някоя крушка.

Волен Сидеров напомня герой в нещо средно между трилър и филм на ужасите. Угнетен човек в изпълнена с коварства среда. Спомнете си Мел Гибсън в "Теория на конспирацията". Е, Волен е нещо като Гибсън в кълчища. И като във всеки добър трилър опасенията му имат известно основание, но оттам до фиксацията има една крачка. Че е недолюбван от мнозина, не е лъжа, но не от всеки болен старец става атентатор. Сидеров е обсебен от страха, че нещо му кроят. Едно магистрално спречкване беше нарочено за активно мероприятие на службите под оркестровката на вътрешния министър Румен Петков. Всички провали на "Атака" се представят като

продукт на невидими сили,

чиято цел е да отстранят Сидеров и партията му от политическия живот на страната.

Конспирационистките мании на лидера се проектират в национален, че и в международен мащаб. България често е представяна като жертва на международен заговор, чиято цел е да изличи исконните национални ценности и традиции. Българските политици са марионетки (дотук добре) на световното правителство (това май е в повече).

Естествените пороци на глобализацията са възприети като целенасочени антибългарски мероприятия. Врагът е повсеместен, невидим и изключително коварен. Автовиктимизацията му носи чувството за изключителна значимост. Контрастните възприятия, които буди у симпатизанти и отрицатели, някак естествено напомнят за "отвсякъде гонен, навсякъде приет". В кабинета му виси мащабен портрет на Апостола... А бесилото му се привижда навсякъде.

У Иван Костов пък се забелязва болезнена

фиксация върху раздора

му с Петър Стоянов през 2001 г. и уж невинната метафорка за "разбитите авари". За Стоянов тя вероятно е била един от многото словесни фойерверки, на които той сам се любуваше, но за Костов тя се превърна във вододел между епохата на неговата слава и последвалата немилост, между възхода и падението, истинско олицетворение на предателството. Оттогава с повод и без повод Костов се завръща към болезнения епизод, "тъй щото" да изобличи метафорката на Стоянов като неточна, мерзка и недалновидна. Времето обслужи Командира, като детронира Стоянов и сега някогашната болка се превърна в злорадство. Костов разцепи собствената си партия с надеждата все някога да обедини дясното и така да повтори събитията от 1997г. Преди месеци Стоянов покани Костов "да изпият по кафе", но оня заяви, че имали по-важни неща за вършене, преди да пият кафета. Аварски им работи!

Ахмед

Доган също има своите мании

Най-отявлен е стремежът му да теоретизира собствената си политика. Крайният му прагматизъм в действието е маскиран от мисловни парадигми и наукоемки, често неразбираеми теоретични упражнения върху механизмите на властта и ролята на ДПС в българската политика. Освен макиавелистки опит за прикриване на порочните обръчи, тази мания издава и провинциален интелектуален комплекс. Лидерът на ДПС сякаш държи на всяка цена да демонстрира своята начетеност, образованост, философско проникновение за света. Напоследък Доган все по-често прекрачва границата на рационалното и в речта му прозират нерационални, дори мистични веяния. Забелязват се елементи на самообожествяване. Особено когато говори за кармата на политика, надмогнал себе си.

У върхушката на БСП се забелязва една колективна мания. Тази за "сериозната партия" насред множество други, самодейни формации. Дори осемте години в опозиция не излекуваха социалистите от чувството им за превъзходство. Провалите им не ги разколебаха, хуморът по техен адрес също не изглежда да ги впечатлява. И най-аргументираната критика среща отговор по схемата: всичко това е несериозно, ние сме отговорна партия и не можем да коментираме подобни твърдения. С времето соцлидерите

ще заприличат на Бъстър Кийтън,

който понася всякакви удари, провали, несполуки и унижения, но с неизменно сериозно изражение.

Маниакалната фиксация на депутата от "Атака" Петър Берон е една и тя се нарича Желю Желев. Неотдавна той сподели, че най-много се страхува от хората, които не можеш да обидиш. "Абе ти му викаш подлец, негодник, жаба, а то не се обижда", оплака се Берон. Ха познайте за кого се отнася последната квалификация! Зоологът така и не прости през годините на бившия президент, задето му развя досието и му лепна срамното агентурно име Бончо. Почти няма интервю или публична изява на Берон, в която той да не припомни предателството на бившия си съпартиец Желю Желев, прибегнал до непозволеното средство за отстраняването му от лидерския пост в СДС.

Самият Желев има своя маниакална привързаност - към решенията на т. нар. Кръгла маса, греховното ложе на българската постановъчна демокрация, което никой вече не си спомня. За Желев обаче това е

"крайъгълната маса" на промените

в България. Тъкмо по време на тези преговори, когато бе спазарен декоративният ни преход, изгря неговата звезда на идеолог на българското дисидентство и борец срещу тоталитаризма. Всичко е лично.

Бившият премиер Филип Димитров до ден-днешен е убеден, че неговото правителство, просъществувало впрочем само година и половина, е категорично най-успешното, осигурило неопровержим просперитет на страната. Димитров и досега се изживява като неоспоримия водач на революцията в България. И той като повечето си колеги от десницата споделя вярата в кагебистката завера срещу реформите у нас. Но особено впечатление прави цикличното позоваване на Господ в речите му. Което не попречи по негово време да се оркестрира разколът в Българската православна църква.

За Надежда Михайлова прекосяването на гръцкото КПП след падането на шенгенската бариера е звезден миг, а съвременната история на България се разделя на "преди" и "след".

Макар и отскоро в политиката, генерал Бойко

Борисов също си има своята фиксидея

Той е политически Гъливер, омотан във въжета от злонамерените джуджета: общински съветници, политикани и т. н. Парадирайки със своята безпомощност, генералът всъщност намеква: какво ли бих сторил, ако не ми пречеха.

В страната на Крали Марко тезата му намира слушатели.